И учениците знаят, че родината на чушките е Америка, по-точно

 И учениците знаят, че родината на чушките е Америка, по-точно - централните и южни елементи, където локалните хора са я отглеждали епохи преди нас. После обаче мореплавателят Христофор Колумб тръгнал да търси нови пътища и инцидентно разкрил нов континент, на който испанците пренесли коне, огнестрелни оръжия и християнство, а изнесли чушки, домати, картофи и царевица. В общи линии по този начин станала обмяната на растения. Затова на средновековните европейци, в това число на българите, чушката и подправката червен пипер били изцяло непознати. Непознати били и лютите чушлета, по този начин колоритно навлезли в бита на балканския човек.

 Ако би трябвало да опишем трапезно - най-малко до края на XVI век българите хапват главно варива като бакла, леща, нахут, булгур. Допълват със зеленчуци - листни като марулите, спанака, зелето и всевъзможни диви и опитомени зелении, ядат се и доста кореноплодни - моркови, пащърнак, ряпа, лук и чесън. Около началото и средата на XVII век епископът на Софийската епархия Петър Богдан Бакшев обикаля български селища и ни оставя описания и на храната. От тях разбираме, че като цяло имало обилие от месо и очевидно лукът и чесънът са били значими, тъй като Бакшич категорично показва съществуването им. Петър Богдан прочее е създател на първата История на България, тъй че можем да имаме вяра на любознателния му взор и мемоари.

 Годината е 1492, призната публично за „ откриването " на Америка. В идващите десетилетия мореплавателите от Европа стигат по-далеч от Колумб и навлизат надълбоко навътре в континента. Там намират доста растения, безусловно непознати в Стария свят. Пренасят част от тях, само че дълго време ги гледат като декоративни - дали тъй като не знаят по какъв начин тъкмо да ги подготвят, дали поради разбирането, че са отровни.

 Постепенно се научават, че освен не са отровни, ами са и доста вкусни. Така плодовете и семената на новите растения се появяват по пазарите на Европа, Азия, а някъде са пренасяни като безценен подарък. Пазарът на Истанбул бил средище за цялата голяма Османска империя и евентуално едно от първите места, на които се продавали семената от чушките. Тъй като немюсюлманите били натоварени главно със задължението да отглеждат храната в империята, българите бързо се научили по какъв начин да се грижат за чуждоземния зарзават.

 Не знаем по кое време тъкмо е станало това, само че най-вероятно е било някъде към XVIII век. Преди това растението било познато, само че главно като декоративно и евентуално малко на брой са го употребили за храна. Унгарски източници показват, че пиперът е пренесен в земите им с нашествието на османците и последователно се научават и да готвят с него. Много е евентуално измежду българите пиперът да е пристигнал по два пътя - от юг през Цариград и от север - през пристанищата на Дунав, към които имало богати пазари с доста чуждоземни и екзотични артикули.

 Османското завладяване над унгарските земи завършва през 1686 година, а в елементи на днешна Войводина - едвам през 1717 година От това време е останала унгарска легенда за красива госпожица, която подарила на унгарските бойци, биещи се в отбрана на унгарска Буда, люти червени чушки. Легендата споделя, че от този момент в устните на унгарските девойки живеел богът на огъня.

 Оттеглянето на Османската империя оттатък австрийските и унгарските земи съответствува с решението на българите към Чипровци да вдигнат въстание през 1688 година След потушаването му огромна част от оживелите бягат оттатък Дунав и след към половин век се настаняват в региона Банат, част от Австрийската империя. Точно там са се водили борби с османските войски и региона е опустошена. Към чипровчани се причисляват и техни събратя-католици, най-вече от крайдунавските села, чиито главен занаят е земеделието.

 Българите последователно обитават и облагородяват пустеещите земи, в това число с обилни зеленчукови градини. Не знаем дали още тогава са почнали да отглеждат пипер или това е станало малко по-късно. Със сигурност алената изкусителна чушка - люта и сладка, се настанява трайно в кухнята на баначани, които стават известни в Австрийската империя с трудолюбието си.

 През XIX в. чудото на българското градинарство превзема съседите на Османската империя, а с него идва и всеобщото развъждане на чушки. Част от градинарите, православни българи, се заселват и в Банат, покрай сънародниците си католици. Двама от тях, при обработката на градина, откриват фамозното златно богатство от Над Сент Миклош, принадлежало на прабългарски владетели.

 Приема се, че първите градини на българи отвън границите на Османската империя датират от началото на XIX век - сред 1800 и 1803 година в Брашов, описват от Музея на гурбетчийското градинарство в Лясковец. Още в първата половина XVIII век лясковски градинари вършат първи опити за отваряне на градини край Цариград, а към края на века към този момент стартира пътуването им във Влашко и Молдова, както и сръбските земи. Едни от първите градини са тези в региона на Брашов. Нямаме точни данни какви зеленчуци са изнесли, само че Цани Гинчев ни е оставил в детайли изложение на първото гурбетчийство - култивиран семена не съумели да намерят в Лясковец, по тази причина изпратили човек в Цариград, откъдето да купи. Тръгнали с доста багаж, българите наели кираджийски коли към Свищов, с които да си пренесат „ облеклата, хляба, семената и прочие ". От Свищов градинарите минали към Влашко.

 В началото на XIX век на пазарите в Истанбул към този момент всеобщо се намират семена за всевъзможни растения, в това число и привнесените американски и е доста евентуално лясковчани да са го отнесли към Влашко. Приблизително по това време продължава миграция на българи на север от Дунав, като бягство от Османската империя. Те са най-вече православни, главно от полските села на Северозападна и Централна Северна България, само че не отпътуват като гурбетчии, а желаят да се открият някъде за непрекъснато.

 Потомците на тези български емигранти и до през днешния ден живеят в компактни общности към Букурещ, в румънския град Търговище и села в близост. Основният им занаят и до момента е градинарството - където видите добре подредени зеленчукови градини и оранжерии, значи е съвсем несъмнено, че там има българска общественост. Отглеждат главно чушки, домати, краставици. Преди време пред кореспонденти от предаването „ Бразди " потомци на българите от Румъния описаха, че в миналото дедите им пристигнали със семена за растения, евентуално измежду тях са били и такива от пипер. Същото описаха българи-градинари от румънския град Търговище и пред създателя на този текст преди няколко години. И до момента те се занимават с развъждане на зеленчуци, а даже улиците, на които живеят, носят имена като „ Градинарска ".

 С Освобождението „ българското знамение " от усърдие, плодородна земя и новопридобити лични земи се показва в още по-широко разпространяване на зеленчукопроизводството. Някъде битува мнението (включително и в доста изявления по медиите), че до края на XIX век чушките са съвсем непознати в България. Напълно неправилно, както сочат историческите източници.

Семейни мемоари и индустриализацията

 Някъде от края на 19 век е фамилната история на „ Чушкарчето " - фамилия килимари от Чипровци, споделя Велика Стоева, техен потомък. Според историята един от прадядовците получил прякора си, откакто на обща софра непрекъснато подканвал другите да си вземат от чушките му, тъй като са доста вкусни. Все още за Северозападна България са доста присъщи пълнените сухи чушки с фасул, които никой към този момент не помни по какъв начин и по кое време тъкмо са измислени. Сигурно е обаче, че това е станало преди Освобождението. За жал тогава никой не си е правил труда да разказва предписания и насоки за градинарство, тъй че не можем да разчитаме на доста писмени източници. Френският икономист Жером Бланки издава своето „ Пътуване из България през 1841 година ", цялостно с подробни описания, като загатва пазари и градините с обилие от храна, в това число пипер.

 Мария Иванова, живата памет на банатските българи от плевенското село Асеново, споделя по какъв начин са се завърнали след Освобождението в България. Сред новостите, които донесли в „ старуту гнезду " са модерното земеделие, наред с чистокръвните, красиви коне (широко употребявани в същото това земеделие). Пиперът е измежду зеленчуците, които траяли с триумф да отглеждат и тук. По нейни мемоари преди десетилетия приготвянето на червен пипер е трудоемко, прави се от всяко домакинство, само че усетът е непостижим. Първо чушките се сушат, след това в допълнение се оставят в изстиващата след печеното на хляба пещ. Съвсем сухите чушки се чукат в дървен хаван с дървено чукче, именуван „ стъпа ".

 Пиперът, свеж и сушен, е доста присъщ за кухнята на банатските българи. Някъде след 40-те години, когато навлизат електрическите фуражомелки, са ги употребявали и за мелене на пипер - откакто се почистят добре, са слагали особено решето, предопределено единствено за това. Между другото, тази процедура още съществува в доста български села - сушените на ленти чушки се носят на някой, който има електрическа мелница и против малко възнаграждение се смилат.

 До 50-те и 60-те години болшинството български фамилии са приготвяли аления си пипер по описания или подобен метод. Целите плодове на пипера са запазвани за зимата сушени. Всички сме виждали най-малко на фотография красивите низи от червени чушки по стрехи и балкони в късно лято и ранна есен, за наслада - това още го има и на село, и в градовете. После сухите чушки се прибират и се употребяват за готвене, в това число за пълнене през зимата. Индустриализацията на храната не подминава и пипера - първият, който стартира всеобщото произвеждане на надробен червен пипер в България, е Александър Димитров от Куртово Конаре. Предприемчивият дядо Александър се досетил какъв брой издирван може да е готовият, надробен на машина пипер, и през 1894 година от мелницата му излиза първия кг. Така към този момент е допустимо пиперът да се опакова, продава и да доближава до всяка стопанка в индустриално произвеждане.

 След 50-те години усилената индустриализация и миграцията от селото към града усилват търсенето на подготвен надробен пипер. В същото време се създават доста нови сортове, подобаващи за разрастващата се консервна индустрия. Повечето са месести, огромни, селектирани за да се съхраняват в буркани и да се употребяват за лютеница. Дотогава домашното консервиране в стерилизирани буркани не е необятно публикувано в семействата, по тази причина и отглежданите чушки за зимата са по-тънки - подобаващи за сушене.

 Селекцията на пипер за прясна консумация, за консерви и за сушене продължава и до през днешния ден с голям брой забавни сортове. Март месец е идеалното време да засеете разсад и през лятото да се радвате на вкусни чушки. Няма значение, че са американски емигранти - на Балканите от дълго време са станали част от кулинарната традиция.

Инфо: www.webcafe.bg